ОСОБЕНО МНЕНИЕ

на съдия Василка Желева

по ЧКАНД №367/2010 г. по описа на Административен съд – Хасково,

 

Не споделям правните изводи на решаващия състав по делото. По силата на чл.120 ал.2 от Конституцията на РБългария законодателят е овластен да изключва по определен ред контролът върху актове на администрацията. Това е сторено на първо място в Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/, където са регламентирани общите правила на административно-наказателното производство. Чл.59 ал.3 от ЗАНН визира наличие на необжалваеми наказателни постановления, като допуска специалните закони да уредят и изключения. Такъв специален закон е приложимия в настоящия казус ЗУТ. Съгласно изричната разпоредба на чл.239 ал.4 от ЗУТ наказателни постановления, с които е наложена имуществена санкция до 5000 лева включително, не подлежат на обжалване. В тази специална нормативна разпоредба, отново чрез въведения в ЗАНН количествен критерий – размера на наложената санкция, се предвижда по-висок праг на необжалваемост на наказателните постановления.

Обсъжданите от съдебния състав  норми на международното право поставят изисквания за справедлив процес, без да абсолютизират самото съдебно обжалване и не се изключва възможността за необжалваемост на определени от закона административни актове. В това отношение всяка държава - страна по ЕКЗПЧОС, разполага с определена свобода за постигане на допустими от Конституцията и закона цели. Хартата на основните права на ЕС също допуска такова ограничаване на упражняването на признатите от нея права и свободи, каквото се явява предвидената в случая необжалваемост на НП. Съгласно чл.52 т.1 от Хартата, всяко ограничаване трябва да бъде предвидено в закон от вътрешното право на държавата-членка и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани, само  ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на  необходимостта  да  се  защитят  правата  и  свободите  на  други  хора. Считам, че тези критерии в случая са налице, като преценката за спазване принципа на пропорционалност следва да е законодателна, а не съдебна. Именно националния законодател преценява баланса между конкуриращите се права и интереси, като няма задължение да мотивира тази си преценка по ред, различен от предвидения в ЗНА. Намирам също, че законодателят е извършил такава преценка, доколкото е регламентирал различни по размер прагове на необжалваемост по отношение на наложените по реда на ЗУТ наказания глоба и имуществена санкция, както и е предвидил различни размери в административно-наказателните разпоредби на различните специални закони, съобразно обществените отношения, които същите уреждат. Нормата на чл.239 ал.4 от ЗУТ не нарушава правни норми от по-висок порядък, било то национални, международни или общностни и доколкото определението на С. районен съд е изцяло съобразено с нея, то е постановено законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.

 

 СЪДИЯ: